Духовни дисциплини и евангелизиране Пример

ДЕН 9: ОБЩЕНИЕ

Нашата вяра не е само наша. В индивидуалистичните култури на 21 век можем да вярваме, че има две критически важни личности: Бог и ние. Нашето лично ученичество става такова, което ни позволява да вярваме, че докато имаме Бог, нямаме нужда от другите. Дори един бегъл прочит на Писанието анулира този възглед за християнската вяра. Тялото Христово и колективната общност на вярата – било то израилтяните в Стария завет, еврейският народ от времето на Исус или езичниците, които са били присадени – всички те са семейство.

Теологът и библейски учен Н.Т. Райт го казва по следния начин: „Ако Бог е наш баща, църквата е наша майка.“ Думите са на швейцарския реформатор Джон Калвин... също толкова невъзможно е, ненужно и нежелателно да си абсолютно сам като християнин както е да си абсолютно сам като новородено бебе”.

В Еклисиаст 4:9-12 четем

По-добре са двама, отколкото един, Понеже те имат добра награда за труда си; Защото, ако паднат, единият ще вдигне другаря си; Но горко на оня, който е сам, когато падне, И няма друг да го вдигне. И ако легнат двама заедно ще се стоплят; А един как ще се стопли самичък? И ако някой надвие на един, който е самичък, Двама ще му се опрат; И тройното въже не се къса скоро.

Дисциплината на общението започва с желание и откритост да бъдем уязвими спрямо другите. Всеки от нас желае да бъде познат и обичан такъв, какъвто е. В свят, който възхвалява нашите постижения и награди, ние копнеем за места на автентичност. Ако сме честни със себе си, знаем, че не можем да поддържаме шарадата за дълго време и силно желаем да се свържем с други, които се чувстват по същия начин. В общението ние се задължаваме да показваме доброто, лошото и грозното на онези, които пътуват редом с нас.

В общението ние също полагаме усилия, за да се срещаме често с нашата общност. Деяния 2:46-47 е нашият модел:

И всеки ден прекарваха единодушно в храма, и разчупваха хляб по къщите си, и приемаха храна с радост и простосърдечие, като хвалеха Бога, и печелеха благоволението на всичките люде. А Господ всеки ден прибавяше на църквата ония, които се спасяваха.

Всеки ден! Можете ли да си представите това? В забързания живот, къде търсим общност редовно, за да се покланяме на Бог и да израстваме в отношенията си с Него и като Тяло Христово? Не трябва да се чувстваме виновни или неловко, ако не се срещаме всеки ден, но търсим ли редовно общение с други християни, за да ни помагат да израстваме и да ни насърчават във вярата ни, и обратното?

Пасажът от Деяния 2 не свършва дотук. Има силно заключение в ст. 47: „И Господ всеки ден добавяше към техния брой тези, които се спасяваха.” Общението води до евангелизиране! Тяхното поклонение на Бог и назидание във вярата водеха до сърца, които преливаха с Божията доброта, предавайки я на всички онези, които срещаха! Петър и Йоан се хвалят с това в Деяния 4:20: „Що се отнася до нас, ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули.“ Евангелистът Д. Л. Муди веднъж казва: „Когато човек е изпълнен с Божието Слово, не можеш да го накараш да мълчи. Ако човек има Словото, той трябва или да говори, или да умре.

Вярата на другите ни вдъхновява и ни кара да свидетелстваме още повече. А двойното благословение на общението е, че когато биваме подтикнати към по-често свидетелстване, тогава имаме общност от хора, които да се радват с нас на това, което Бог прави в нашето свидетелстване! Истинското общение плаче заедно и се радва заедно. То се движи заедно в единство с една единствена цел да направи Бог познат по всички възможни начини в и чрез нас.

Въпроси за размисъл:

• Как намирате общението с други християни: за смущаващо или за насърчаващо? Защо?


• Дайте примера за това как друг християнин ви е благословил и/или е говорил истина относно вашия живот.


• Колко често прекарвате време с други християни?


• Как можете по-добре да инвестирате в други християни, така че да се провеждат по-чести и ползотворни евангелски разговори?