Посвещения за сезона на Великите пости от Holy Bible: MosaicПример

Куха саможертва (Ейлийн Бътън) Както повечето деца католици, аз се отказвах от сладкото през четиридесетте и няколко дни на Великденските пости. Спомням си как се промъквах на долния етаж в утрото на Великден, надявайки се да бъда посрещната от едно чудесно плътно шоколадово зайче от Палмърс. Оцеляла след мъчителния сезон на саможертва, едва успявах да дочакам момента, в който щях да отхапя от дългите, вкусни ушички на сивото зайче. Понякога бях разочарована да намеря кух шоколадов кръст в кошницата си вместо предпочитаното зайче. Сред изкуствената зелена трева и заобиколена от желирани бонбони в пастелни цветове стоеше шоколадовата версия на предмета на изтезанието на моя Спасител. А на мястото на разчупеното тяло на Христос, на кръста имаше захарно цвете в розово и жълто. Не можех да го изям. Усещах го като богохулство. Въпреки че беше почти невъзможно да изтрая дългите дни на поста без сладко, тривиалността на моята "саможертва" винаги ме шокираше, когато застанех пред онзи шоколадов кръст в сутринта на Великден. Дори едно дете се бори с реалността на грандиозната Христова саможертва. Ежегодният сезон на Великите пости е объркващ за мнозина. Да се лишим от любимите си лакомства или навици - дори за кратко - изглежда ненужно архаично в нашата култура на "искам го на момента". Великденските пости представляват бавно, категорично кресчендо, което преминава в нехармоничния звук на Разпети Петък и великолепната ария на Велика Неделя - Великден. Това е сезон, белязан от преднамереност, обмисленост и целенасоченост. Но често пъти самите ние се изпречваме на пътя на нашите най-добри намерения. Когато в поста си се лишаваме от храна или някакви технологии (или каквото и да било друго, което е спечелило сърцата ни и заплашва да превземе мястото, което само Бог може да заема), можем да бъдем изкушени да изпитваме чувство на гордост или арогантност относно нашата саможертва. Нещото, от което сме се отказали, понякога крещи вътре в нас като "нужда", която трябва да бъде посрещната. Вместо да се съсредоточим върху Исус Христос, нашето внимание по много опасен начин може да бъде привлечено от нещото, от което доброволно сме се отказали. Дори и така, спазването на Великите пости може да възпита у нас ценни неща. Трудно е да се проумее какво причинява на нашите тела и души постоянното угаждане. Нашата култура се прекланя пред удоволствието, покланяйки се дълбоко пред всичките му примамливи предложения. Когато се "тъпчем", чувствителността ни към нашите нужди - истинския глад - в нашия живот може да намалее или да бъде притъпена. Спазването на Великите пости може да ни помогне да се преборим с причините, които стоят зад нашето постоянно консуматорство. Когато вземем решението да се откажем от онова нещо, което така и не успява да ни донесе истинско удовлетворение, ние се изправяме лице в лице с някои тежки въпроси. Вярваме ли на Исус, когато казва: "Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста"? Как можем да направим място за Спасителя в нашия претоварен живот? Възможно ли е да осъзнаваме същността на Разпети Петък, а да живеем в неговата ирония? Великите пости ни предизвикват да се замислим върху честните отговори на тези и други въпроси, занимаващи се с изследването на душите ни. Те са покана за нас доброволно да излезем от рутината на консуматорството и да преживеем не особено приятното чувство на въздържанието от постоянното, необмислено угаждане. Великите пости имат потенциала да ни накарат да си вземем така необходимата почивка от френетичността и материализма. Както мнозина вярващи, и аз се придържам здраво към ежегодната дисциплина на Великите пости и продължавам да се отказвам от нещо, което консумирам. Дълбоко ценя сезона на абстиненцията, търсенето и откровението. Всяка година научавам нещо ново. Може би съм била - и все още съм - засегната от кухия шоколадов кръст, защото той е олицетворение на това, което често пъти е вярно за нашия духовен живот: Това, което виждаме отвън, може да изглежда красиво, но всъщност можем да се окажем трагично празни. Понякога реалността на саможертвата на Исус Христос и силата на Неговата любов успяват да преодолеят закоравялостта на сърцата ни. Прозрението, като напръскване на уморените ни лица с ледено студена вода, ни кара да останем с отворена уста. Кухите части от душите ни могат да бъдат запълнени.